Националната художествена гимназия "Цанко Лавренов" отбеляза своя патронен празник на 18 ноември 2022 г. Събитието е посветено на известния български творец Цанко Лавренов, на чието име е кръстено училището. През 2022 г. се навършват 126 години от рождението на художника. 

Преподаватели и ученици от гимназията поставиха по традиция празничен венец на паметника на Цанко Лавренов в Стария град. Главният учител Диана Папазова поздрави публиката и разказа за историята на създаването на Художествената гимназия. След тържествената церемония осмокласниците разгледаха постоянната експозиция към Градска художествена галерия с произведенията на Цанко Лавренов. 

Честит празник на всички настоящи и бивши преподаватели, ученици и на административния екип на НХГ "Цанко Лавренов"! 

Учениците Александра, Рая и Християна от 12 б написаха кратък текст за художника: "Цанко Лавренов , един специален художник , който твори и представя родните пловдивски улици по изключителен начин. Вдъхновител е към младите художници чрез любовното му изразяване и това показва влияние върху творбите му , които остават траен отпечатък. Благодарение на него и уникалният му талант, който е неделима част от личността , ние имаме честта днес да се докоснем до облика на Стария Пловдив в картините му- така оригинални и запомнящи се. Живописецът, творил 82 години, но останал завинаги жив в нашето училище, прави града ни много специален, придавайки вечност в картините си."

Ученици от осми клас подготвиха кратки проучвателни произведения за архитектурните обекти, които Цанко Лавренов е включил в известната си картина "Старият Пловдив" (1938 г.)

Къщата на Никола Недкович, автор: Никол Пашова

Къщата на богатия карловски търговец на тъкани  Никола Недкович е построена през 1863г. Великолепният дом се отличава с най-богатата външна декоративна украса в резервата. Това е и една от малкото къщи, в които са съхранени оригинални предмети на фамилията. Домът принадлежи към класическите образци на симетричната пловдивска къща. Сградата е двуетажна, със симетричен план, висак приземен етаж и красиво оформен портик. Приземният етаж прави впечатление с резбованите тавани и изящните стенопис, съхранявани без реставрация. Вторият етаж се отличава с декоративна украса. Духът на Западна Европа тук се чувства по осезателно и с добре подбрана колекция мебели. Дворният комплекс привлича интереса на посетителите с функционабните си архитектурни реения – присъствие на подземен тунел, който свързва наличието на топла връзка между кухнята и централнта жилищна част. Никола  Недкович търгувал с Цариград и други градов, по – късно заемал длъжност при окръжния управител на Пловдивската „Ааза“. След смъртта на дъщеря му къщата става общинска собственост. Извършена е реставрация в периода 1964 – 1969г. И къщата е превърната в музей. През 2005 е завършена частично консервационнореставрационни работи по българо – японската „Пограма за реставрации на паметници на културата в Старичен Пловдив“ (ЮНЕСКО).

Къщата Недкович е недвижима културно – историческа архитектурна ценност с категория „национално значение“.

Църква „Свети св. Константин и Елена“, автори: Алекса Деведжиева и Ния 

Една от сградите, изобразена на картината на художника Цанко Лавренов, е църквата „Свети св. Константин и Елена“. Църквата е един от древните христиански храмове в град Пловдив.Разположен е в старинната част на града, върху самата крепостна стена на Акропола. Тя е част от Архитектурния комплекс „Старият Пловдив”, в който се включват Джумая Джамия от ХІV –ХV в., катедралната църква „Свето Успение Богородично”, митрополитската църква „Света Марина” и Античният театър.

През 313 г. по времето на император Константин Велики бил издаден Миланския едикт, който позволявал да се строят християнски храмове и повелявал да се върнат земите на християните. Така християнството било признато за официална религия в Източната Римска империя, а гоненията срещу християните били прекратени. Когато името на император Константин започнало да се записва в пергаментовите листове като име на светец, жителите на града решили да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така храмът останал през вековете с името „Свети свети равноапостолни Царе Константин и Елена”.

След този период няма почти никакви сведения за историята на този древен храм. През османското владичество, на мястото на големия древен храм, същесвувала малка дървена църкваеднокоробна, без купол и камбанария. Тя била изгнила и порутена, с малка врата, през която дори нисък човек трудно можел да мине. Това се обяснявало с факта, че през османското владичество, били наложени значителни ограничения относно размерите на християнските култови средища.

През този период храмът бил многократно разрушаван и после пак издиган. След едно от последните опожарявания на тази светиня през края на ХVІІІ в., кирпичените стени на храма били в руини. През 1830 г. пловдивският възрожденец Вълко Чалъков успял да издейства издаването на султански ферман за новото изграждане на църквите „Свети свети Константин и Елена” и „Света Неделя”, които били възстановени по едно и също време. Този ферман разрешавал на българите да си строят нови храмове. В следствие на това били съборени останките на стария и през 1832 г. бил издигнат новият храм. В този си вид църквата „Св. св. Константин и Елена” е достигнала до наши дни.

Новопостроеният храм бил един от най-големите за своето време, с размери 26 на 17,5 метра  и височина – 8 метра. Той е с архитектура, типична за ХІХ в., дело на известния майстор от Брациговската школа Петко Петков. Църквата е с три Свети Престола, но сега действащ е само един - централният. Затова тя е и най-посещаваният от български и чуждестранни туристи православен храм в Пловдив.

Къща „Георгиади“, автор: Даниел Козов

Една от най-красивите къщи в Стария град и пример за архитектурата на града по времето на Възраждането е къщата на Димитър Георгиади, в която към днешна дата се реди експозицията на „Пловдивския регионален исторически музей“. Това е паметник  на културата, който е построен около средата на XIX век за Димитър Георгиади, който е бил един от големите търговци в Пловдив. Разроложена е по цялата ширина и половината от площта на парцела. Тя е представител на пловдивския тип къщи и се намира на ъгъла между две улици. Построена е върху останките на стар Римски граден, на наклонен терен и основите й се полагат върху естествена скала, което я прави много устойчива. Това е единствената къща на Трихълмието, в чийто вътрешен двор има кладенец, който и днес е дълбок над 10м. с около 5/6 м. воден стълб. По значение се нарежда след „Хисар капия“ и е построена от един от най-известните майстори-строители: Хаджи Георги Георгиев Хаджийски. Къщата е на три етажа, като на всеки от тях има около един липсовиден салон и четири стаи. Приземния първи етаж е бил за живота на семейството, на втория етаж, който е най-красиво изграфисан, са се посрещали гости. Помещенията на първия етаж са с дъсчени тавани, а стените са исписани с орнаменти и цветя. Стаите и салоните на втория етаж имат оригинални дърворезби и богата декоративна стенопис. Всяка една стая е със собствен цвят и окраса, с дървени тавани и вътрешни чешми, които се захранвали с резервоари. Салонът е с великолепен дървен таван и издигнато място, като сцена за музикантите, които забавлявали гостите. Най-горният етаж на къщата е бил недовършен, заради големия й обем. Във вътрешния двор на имота се намира стенопис посветен на старинен Пловдив и това е първият стенопис изобретен в стил изработен – мокра фреска от  Димитър Киров.

Хисар Капия, автори: Диана Михайлова, Елена Романска, Валя Гатева 

В горния десен ъгъл на картината "Старият Пловдив" на Цанко Лавренов е изобразен сводът на Хисар Капия, заключен между къщата на Георгиади, където в момента се помещава експозицията „Българско възраждане“, църквата „Свети Константин и Елена“, чийто купол се извисява от ляво над арката и разположената срещу нея „Куюмджиева къща“, която в момента е Регионален етнографски музей. В цялостната композиция водещите линии, очертания от пътя и посоката на движенията на конниците, водят към тази точка, в която е разположена фигурата на мъж. Хисар Капия е емблематично място в старата част на Пловдив. Приема се за сърцето на Стария град. Това е порта, която датира от XI-XII век. Била е една от 3-те известни входа (заедно със северният и южният) към старинният град и по-точно към местността, наречена Трихълмието.По свода добре личи ограждението на всеки камък с прах от червена тухла, споени с бял хоросан, което е типично за архитектурата на Втората Българска държава. През Възраждането портата претърпява нови преустройства с цел съхранението й. Интересен момент е фактът, че Хисар Капия се намира на улицата, която днес носи името „Цанко Лавренов“.

Етнографски музей, автори: Десислава Грозданова и Ивайла Благова

Сградата на Етнографския музей е типичен представител на пловдивската симетрична възрожденска къща, специалисти я определят като връх на бароковата архитектура у нас. Сградата е построена да покаже възможностите и богатството му. На четири етажа с обща площ от 2000кв.м., два големи салона, 12 стаи с красиви дърворезбованитавани, прозорците са над 130 броя. Много хора се любуват на Куюмджиевата къща, смятат я за най-изтънчената от архитектурните паметници създадени през периода на Възраждането.

Аргир Иуюмджиоглу напуска дома си в края на XIXв. и заминава със семейството си за Виена, където е открил търговска къща. През годините великолепната постройка е девически пансиас, шапкарска фабрика, фабрика за оцет, склад за оцет, склад за брашно. Антонио Коларо откупува къщата през 1930г. и има намерение да я престрои в тютюнев склад, но изпада в неплатеноспособност и обявява сградата на търг. През 1938г. Куюмджиевата къща е определена за общински музей.

На 14-ти октомври 1943г. музеят е отворен за посещения. През 1949г. променя името си на „Народен етнографски музей“. Открита е постоянна експозиция в 1952 г. Изцяло обновена е през 1962г. Домакин на музея е красива къща с типична възрожденска архитектура. Уникалната къща е обявена за паметник на културата от национално значение. Музейната експозиция е разделена в няколко отделни разделения, в които са предстовени живота,навиците и традициите на местното население от периода на Възраждането. Там могат да се видят народни носии, фолклорни инструменти, както и оръдия на труда. Там са типичните за района занаяти, ахитектура и интериор.

Тъкачество, шивачество, изработването на глийди и златарството са само част от занаятите, като допринасят за бързото развитие на града и на пловдивчани, както от икономическа гредна точка така и от културно ниво. Там е представен и икономическия духовен просперитет на сградата от Възраждането до дните на Капитализма. Днес една от основните цели на Етнографския музей е разширяването на експозицията, която ни запознава с градската култура на старинен Пловдив. Етнографския музей е чест домашен и активен органиннзатор на тематични изложби, традиционни фестивали и др.

Джумая Джамия (построена в периода1369-1389 г., автори: Лора Петрова и Габриела Станчева

Джумая Джамия е мюсюлмански храм в Пловдив. Намира се в центъра на града, в подножието на Таксим тепе. Оригиналното й име е Мурадие джамия, защото се вярва, че е била създадена по времето на султан Мурад и именно той е финансирал построяването й. Според Според някои изследователи, джамията е построена на мястото на христианското църква „Петка Българска“. На югозападния ъгъл на джуаята има слънчев часовник, поставен през 1878г. Над северния и вход се наблюдава изящно стихотворение за джумаята и владетеля Султан Мурад:

„Неговото превъвъзходителство Султан Мурад,

който стои близо до милостта на Бога,

 издига в Пловдив този красив храм изпълнен със светлина...“

С минаването на времето и лошото й поддържане, сградата се е разрушила напълно. Отново я възстановява великолепния владетел Ариф-мъдрецът, изразявайки детайли на възстановяването върху драгоценният камък. Джамията е с размери 40 на 30 метра. Стените са изградени, като два пласта тухли се редуват с един пласт дялан камък. Тухли са поставени и отвесно между каменните блокове. Вярва се, че строителите й са били местни, защото подобен вид зидария се е практикувал на Балканите още преди пристигането на Османската империя. Първоначално е имало два входа за молитви - източен и северен, но в наши дни източният вход е зазидан. Молитвеното пс омещение е покрито с девет купола, носени от четири стълба в центъра на сградата.

Къщата на Степан Хиндлиан, автори: Йоана Чонова и Михаела Беширова

Построена в периода от 1834г. до 1835г. от неизвестни строители, къщата на Степан Хиндлиан е един от малкото запазени в оригинал симетрични пловдивске къщи. Впечатляваща е връзката със съседната Балабанова къща, което придава ансамболово родство на двете сгради. Най-представителна е дворната фасада с централен перпик, който за разлика от обичайното е вписан навътре. От стълбите се влиза в големият хайет, заобиколен от по две големи стаи, едната от които е от така нареченият тип „фенер“ – с прозорци и към салона. Богатият рисунък обхваща не само стените, но и таваните. Някои от стенописите са запазени в оригинал. Чирианските майстори Моко и Мавруди са работили повече от шест месеца върху изписването  на всички стаи отвън и отвътре с пиластри, гирлянди, растителни и геометрични винетки, натюрморти и пейзажни композиции. Любопитно е, че тук в изрисуването на първия етаж, за първи  път при по-стандартни мотиви е използван партиен шаблон. Всички смени на втория етаж, включително и алафрангите, са рисувани на ръка, а таваните са в тон със съответната стая. По стените са изрисувани красиви наивистични пейзажи от Цариград, Венеция, Александрия, Стокхолм и други градове.

Къщата е общо 254 кв.м площ, без двора. Под двуетажната сграда има изба, която обхваща цялото подземие. Стаите на първия етаж са по-малки и студени. Осигуряват спокойствие и спасение от летните жеги. Таваните са ниски, което осигурява отопляне през зимата. Стълбата, през която се минава за втория етаж, е стръмна и странична. Това е характерно за Пловдивските възрожденски къщи. На втория етаж се виждат автентичните рисунки по стените и алафрангите, които са изрисувани на ръка. Това е най-богато окрасената автентична сграда от първите къщи в Стария град. Интересен факт за къщата е, че ухае на рози. Ароматът се носи из цялата постройка и идва от красив вътрешен фонтан в просторния хайет на втория етаж, от който циркулира розова вода от миналото.

Степан Хиндлиан е бил известен търговец, чийто сделки често са го отвеждали в Индия, откъдето произлиза и прозвището Хиндлиян. Основоположник е на един от четирите най-заможни арменски родове в града.

Цанко Лавренов е роден в Пловдив през 1896 г. Още по време на ученическите си години във Френския колеж в родния си град, знае, че ще се посвети на изкуството. Посещава между 1921 г. и 1922 г. частното художествено училище „Света Анна“ във Виена, среща се с модерното европейско изкуство, впечатлява се от сецесиона и експресионизма. Не успява да получи мечтаното академично образование, но с още по-голяма убеденост се отдава на художническото поприще. След завръщането си в Пловдив развива активна творческа и обществена дейност, свързана с изложбите на Дружеството на Южнобългарските художници. Един от върховете в творчеството му е големия живописен цикъл, създаден след пътуванията му до Света Гора през 1935-1936 година. 

Национална художествена гимназия “Цанко Лавренов” е основана през 1976 г. в град Пловдив. Нашите ученици са най-младите носители на културното наследство, създадено от много видни творци, живели и попили творческата атмосфера в града на седемте тепета. Екипът на гимназията търси талантливи деца от цялата страна, за да развиват своя индивидуален артистичен талант на базата на събран многовековен художествен опит. В НХГ “Цанко Лавренов” следваме модела на класическите училища по изкуства към Министерство на културата на Република България. Целта на образованието през петгодишния курс на обучение е да се развиват добри знания и артистични умения в седем специалности: Живопис, Графика, Скулптура, Иконопис, Стенопис, Рекламна графика и Пространствен дизайн. Обучението в НХГ "Цанко Лавренов" е от 8 до 12 клас. 

Биография на Цанко Лавренов:

1896 г. - Роден на 24 ноември в Пловдив, в семейството на Иван и Силвина Лавренови, с кръщелно име Александър - Стефан. Пето дете в семейството. Павликянско вероизповедание.

1907 /08 – 1916 г. - Ученик във Френския колеж „Св. Августин”, Пловдив. Първи опити в изкуството.

1915 г. - Печата карикатури в столичния периодичния печат („Художествена седмица” (1915–1917, 1928), „Панорама из целия свят” (1915), „Българан” (1916–1924) под псевдонима Лоран

1917 г. . Завършва школата за запасни офицери в Княжево.

1918 – 1920 г. - Работи със сестрите си в семейния магазин в Пловдив.

1921 – 1922 г. - Посещава във Виена частното рисувално училище „Св. Ана” и няколко месеца Вечерен акт в Академията за приложни изкуства, след което заедно с други чужди студенти е принуден да прекъсне.

1922 г. - Занимава се с тютюнопроизводство.

1923 г. - Първо участие в изложбата на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив с 8 картини. Приет е за член на дружеството.

1924 г. - Настоятел в Пловдив на издаваното от Гео Милев списание „Пламък”; Съосновател и активен член на Пловдивския дом на изкуствата и печата, с пръв председател Николай Райнов.

1925 г. - Пътуванe, заедно с братовчедка си Павлина и баба им Силвина до Италия - Рим, Венеция, Флоренция, Асизи, Падуа, по случай „свещената година” на католическия свят. Участва в аудиенция при папа Пий IX .

1926 г. - Първа изложба на групата „Бабаков – Дечев – Лавренов” в салона на Дружество „Майчина грижа” в Пловдив. Витко Бабаков, Даналил Дечев и Цанко Лавренов съвместно организират до 1929 година шест изложби в Пловдив, Чирпан и Пазарджик.

1927 г. - В София се провежда първата обща художествена изложба на дружествата на художниците в България. Лавренов  участва в състава на Дружеството на южнобългарските художници с „Финал”, „Майска песен” и „Един живот”. През есента - участие в конкурс за юбилейни марки. Първа награда за проектите на тема „Св. Климент Охридски „ и „Отец Паисий”.

1928 г. - Работи като художник -оформител в Държавната печатница, София.

1929 г. - По повод Четвъртия конгрес на Археологическите дружества в България организира съвместно с Данаил Дечев и Нягул Станчев изложбата „Художествени старини, запазени из пловдивските семейства”, открита в Библиотеката в Пловдив. Публикува студия за нея в Годишника на Пловдивската библиотека и музей, 1928/ 29 г.

1930 г. - Втора изложба на дружество ”Звено”. IV ОХИ, 15 септември 1930 г., София (показва картината „Стария Пловдив, откупена от Министерството на народното просвещение).

1935 - 1936 г. - Пътешествие из Гърция – Света гора, Атон, Солун, Атина. Впечатленията оставят ярка следа в творчеството му.

1936 г. - Участва заедно с Пенчо Георгиев, Васил Захариев, Веселин Стайков, Преслав Кършовски и Никола Златев във Втората международната изложба на гравюрата на дърво във Варшава. Излага творбата „Света гора”.

1937 г. - Участва в изложението в Париж с картини със сюжети от Света гора. Отличен е с бронзов медал.

1938 г. - Участва в XII-та ОХИ в София с Дружество „Родно изкуство”. Излага „Старият Пловдив”, „Цар Симеон пред Цариград”, „Пловдив” и „Света гора”.

1939 г. - Съвместна изложба с Данаил Дечев в Дома на изкуствата и печата в Пловдив.

1941-1942 г. - Участва в „Изложба на българските художници”, представена в Германия, Австрия и Унгария (заедно с група художници е поканен на откриването в Берлин).

1942 г. - Заминава семейно в Македония. Пътува до Охрид, Битоля, Скопие, Прилеп и Велес.

1943 г. - Първа награда от конкурса на Пловдивската община на тема „Куршум хан”.

1946 г. - Две първи награди за юбилейни марки „Св. Иван Рилски”.

1951 – 1952 г. - Работи като уредник в Градския музей на Софийския градски народен съвет, от който през 1952 г. се разделят като самостоятелни институции СГХГ и Музея за история на София.

1958 г. - Съвместна изложба с Владимир Димитров-Майстора в Лиеж, Белгия.

1963 г. - Удостоен със званието „народен художник”

1964 г. - Орден „Кирил и Методий” I степен.

1964 – 1965 г. - Самостоятелна изложба, пътуваща в Прага, Будапеща, Варшава, Западен Берлин. Посещава  Източен и Западен Берлин и Дрезден.

1966 г. - Съвместна изложба с Дечко Узунов в Париж.

1967 г. - Самостоятелна изложба в Москва, по повод месеца на българската култура.

1969 г. - Лауреат на Димитровска награда. Удостоен със званието Герой на социалистическия труд.

1970 г. - Художник – сценограф на балета „Нестинарка” на Марин Големинов.

1976 г. - Юбилейна изложба в Пловдив.

1978 г. - Умира на 18 октомври в София.

 Цанко Лавренов е автор на монографиите за художниците Веселин Стайков – 1955 г., Елисавета Кнсулова – Вазова, съвместно с Бинка Вазова – 1956 г., Златю Бояджиев – 1958 г.; на мемоарната книга „По стръмната пътека” – 1968 г. и на голям брой студии и статии по въпроси, свързани с изкуството.