Дистанционното обучение в НХГ „Цанко Лавренов”  върви успешно и по български език и литература.

Учениците получиха задача да напишат есе на тема: "Един ден след карантината", чийто текст да бъде придружен с рисунка. В предизвикателството се включиха ученици от 8, 9 и 10 клас, на които преподава Петя Маринова. Нашите талантливи художници се потопиха в магията на словото и доказаха, че могат да рисуват не само с четка, но и с думи. Представяме ви есетата, които класирахме на 1, 2 и 3 място. Досегът до тях е наслада както за душата, така и за сетивата.

Първо място - Десислава Елинова, 10 б клас

Карантината спусна огромен плащ гъста мъгла върху погледа ми към бъдещето и се отключиха безпощадните, неуморими мисли за битието досега. В главата ми се сблъскват два полюса - минало и настояще, придружени от непрестанни битки между полуизпепелената ми душа и болката, себичността и ценностите, сетивата и умората в комбина с безсилието.

Животът е един дълъг театър. Всяка история има кулминация и развръзка. Моята кулминация е карантината, а развръзката ще е слънчевият ден след нея.

Преди не се бях замисляла колко съм грешна и пред себе си, и пред хората,  кръжащи като ангели покрай мен, докато не останах стерилна от към главоломни, светли емоции. 

Един ден след карантината най-вероятно това ще е моят миг за изкупление на злокобността, която съм допускала в миналото да ме завладява; моят миг да покажа на ближните на кое място в ценностната ми пирамида са стъпили; моят миг да подаря всяка клетка от себе си на тези, които знам, че няма да ме тласнат встрани просто така; моят миг най-сетне да издигна семейството си на най-високия пиедестал, сътворен от защита, спокойствие и усмивки; моят миг да покажа колко съм се извисила и колко силна и упорита съм станала; моят миг да събера парченцата от себе си, пръснати като стъкло, и като с магия отново да станат едно искрящо цяло; моят миг да спра да съществувам и да започна да живея... Мигът,  в който ще изпитам отново допира на всичко извън вътрешния ми свят, и ще черпя сили от собственото си щастие, а не нечие друго; ще започна да оценявам всичко, което имам; нещо, с което не съумях да се справя много допреди. Хората са казали не оценяваш какво имаш, докато не го изгубиш.

Мисля, че карантината е моята повратна точна и денят след нея ще е ново начало, прераждане и възкресяване на частите в мен, които смятах за отдавна разрушени от бурите на хаоса. Ново аз, уверено, безстрашно, със силно развито чувство за самосъхранение, лъчезарно и в общ смисъл по-добро, не коренно различно, но по-добро. 

Второ място - Наталия Стойнова, 8 а клас

Живот нормален за втори път? Живот след толкова смърт? Живот след толкова страх? Живот отново, но дали ще си е същият стар живот или ще е нов и още повече ще си струва ли този нов живот?

Ще си струва! Ще излезем отново навън без маски, ще прегърнем отново хората, които обичаме. Лекарите най-накрая ще се приберат у дома си. Улиците най-накрая отново ще бъдат оживени. Струва си животът, старият. 

А дали ще си е старият? Дали този живот, даден ни на нас, ще е втори шанс за по-добро? Дали ще можем да излезем без маски, имайки  предвид, че хората и преди носеха маски, за да скрият лицата си. Дали всички ще прегърнат хората, които обичат, ако тях ги няма вече? Дали лекарите ще са същите, когато се приберат, или вече ще са прекалено различни. А ще си струват ли оживените улици? 

Това какъв живот ще ни чака, е нещото, което ние самите определяме. Животът няма да е същият. След толкова страх хората вече ще го погледнат от хубавата страна на нещата. Ще си спомнят времената, в които можеха да си излязат без нищо на лицето и това, което слагат на него, си е лично и единствено тяхно решение. 

Когато децата се върнат отново на училище, дали няма и за тях самите да е по-различно? Толкова много време, прекарано в учене пред компютъра, по пижама и да се каже в почти всички случаи в легнало положение. Какво ли ще е, когато всъщност се върнат отново? Когато това да си по пижама по време на час ще е смешно, а не ежедневие. Това да лежат по чиновете ще е поредният повод да вбесяват учителите. Най- вече какво ще им е пак да се върнат в класните си стаи?  Да влязат в стаята, която винаги миришеше на ядене след големите междучасия, ту на баничка, скрита под чина, ту на кроки, изядено набързо по време на междучасието. Какво ли ще е да се върнеш на олюпения чин, на който все някое пиронче му липсваше, или отново ти да бъдеш онзи късметлия, седнал на счупения стол. Да се ядосват учителите, че маркерите им пак не работят, а учениците просто да си сдържат смеха. Ще е чудесно! Въпросът обаче е, че самите те ще гледат по-различно на нещата. В момента, в който влязат в класната стая, ще се затичат към олюпения чин само и единствено, за да го прегърнат и да си спомнят всеки час, изкаран на него. Ще седнат нарочно на онзи счупен стол само и само за да им стане приятно как някога са падали от него и са го мразили, а сега ще е любимият им стол в цялата стая. Какво ли ще е отново да успеят да видят приятелите си? Вярно, някои деца и в момента дори и в това време все още си излизат с приятели. Но какво им е на тези, които от самото начало на положението не са ги видели?  Погледите, пълни със любов. Кристалните очи, поглеждайки само към един човек, пълнещи се внезапно със сълзи. Огромната прегръдка, която чака и двамата, прегръдка, по-голяма от всяка друга, по-скъпа от всички останали, но най-вече прегръдка след толкова време на раздяла. 

Какво ли ще им е на лекарите, прибиращи се най-накрая от болницата. Влизащи в прекрасния огромен дом или в малкия двустаен апартамент. Вече да я няма миризмата на лекарства или дезинфектанти, а целият коридор да е пълен с миризмата на прясно сготвена пилешка супа. Цялото семейство, дори кучето, което още с влизането от вратата ще се радва на присъствието им в къщата, или котката, която все така спокойно ще си стои на дивана и дори няма да ги отрази, че са влезли. 

Светът, когато се върне в същото си положение... А дали всъщност някога ще е способен да се върне в това негово минало положение или е завинаги променен?  И още по-големият въпрос е дали това цялото травмиране ще е за добро или за лошо. За добро!? Как изобщо може човек да се травмира за добро?? В този случай е способен. Хората до този момент не са ценели малките неща, които са ги заобикаляли, ами сега след всичко това? 

Със сигурност природата ще е по-красива, лекарите ще бъдат по-почитани, животът ще бъде по-оценен, а семейството ще бъде по-важно, отколкото някога е било. Какво повече би искал човек? След страха, че може да загуби всичките си близки, ще ги оценява много повече. 

След цялото това време, прекарано в дома си като в затвор, природата ще ти се стори  по-красива, отколкото някога си я виждал. А страхът, че ти самият можеш да умреш, ще те кара да харесваш всичко това, което някога не си,  и да се радваш на всичко много повече.

Хора си отидоха, вярно е. Близки ни напуснаха, а дупката,  която оставиха,  е огромна, но хора умират всеки ден! Загубата е само нещо, което трябва да те направи по-силен, а мъртвите да са тези съпътстващи отгоре, защото макар и да не са на земята, те винаги имат запазено място в сърцата ни.

Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.

Трето място, Дияна Атанасова, 10 б клас

Как си представям, че ще изглежда животът ми след карантината? Колко струва щастието сега и колко ще струва утре, когато всичко това вече ще e приключило? А дали пък ще осъзнаем, че всичко това е било сън и тази карантина изобщо не се е случвала? 

Когато се опитвам да си представя какво ще правя един ден след карантината, изпитвам затруднение. Най-вероятно, защото съм заета да живея в сегашния момент, да му се радвам и да извличам колкото мога ползите от ситуацията. А може би нямам правилен отговор, който да мога да дам. 

Много от хората не са сигурни какво да отговорят на този въпрос. Мненията се различават при всеки един човек. Ще има такива, които ще са по-щастливи от всякога. Ще се втурват да прегръщат и целуват хората, с които са били разделени за дълго. Тези, които живеят далече от родния си дом или родната си страна, няма  да губят време и ще се завърнат при близките си без да се замислят. Други ще се отдадат на пътувания. Спортистите споделят например, че нямат търпение веднага да се завърнат към обичайния си режим. Ами актьорите? Може би театралните постановки ще бъдат изигравани по различен начин. Все едно артистите са на сцената за последно, отдавайки душата и сърцето си повече от всеки друг момент в живота си. И когато на края на представлението се изправят пред публиката и хванат колегите си за ръка, ще знаят, че едновременно и най-лошото, но и най-хубавото вече е зад тях. Ще погледнат напред към публиката по напълно нов начин и ще осъзнаят колко са се нуждаели всъщност от тези аплодиращи ги и оценяващи труда им хора, стоящи пред тях. Колко всъщност са им липсвали непознатите лица. 

Не изключвам и варианта,че на някои може би не им е липсвал социалният контакт, но въпреки това аз вярвам, че дори тези хора ще погледнат на живота си вече с повече уважение. Неотдавна било направено проучване, засягащо въпроса какво ще правят хората след като тази социална изолация приключи. Най-малък процент хора посочили,че ще отидат на театър или кино. Но, струва ми се, въпросът не е в това ,че не биха желали наистина, а в това, че се страхуват. Ще го има този страх между нас. Неизбежно е. Не знаем колко дълго ще продължи, но и той ще играе важна роля. Надявам се, че вече ще сме по-отговорни и внимателни. В този момент множество хора са изпаднали в паника и безнадеждност. Забравили са много от нещата, които преди са ги правели щастливи. Трудно е да се откажем от обществения си живот, но както имаме отговорност към самите нас и нашите близки, така и към всички останали. Много са тези, които са недоволни, че се нарушават човешките им права, други са обзети от страх и отчаяние, а трети изобщо дори не вярват в заплахата. 

На въпроса ми какво бих направила след карантината, моята баба отговори като всяка една друга такава. Ще се радва на времето си нас, нейното семейство, ще ни прегръща, ще ни целува и ще се смеем заедно. Но тя се възхищава на живота дори и сега. Колкото и да бърза нанякъде, винаги намира време да поспре  и да се полюбува на пролетта около себе си. Да си махне маската, да се наведе и да помирише някое цвете, а дори да го погали и да му се усмихне.Тя знае отлично, че не е в своята първа младост и също като всички се страхува за своя живот, но въпреки това не забравя как да се радва на простичките неща, които ни заобикалят. Тези най-незначителните на пръв поглед неща. Не пречи да го правим и ние всички, дори в този момент. Това да се порадваме на едно цвете може да направи по-магичен целия ни ден. И не коства нищо. Освен да се спрем и да погледнем света с малко по-спокойни очи. Колко струва щастието? Толкова. 

Трудностите ни сплотяват и всички ние заедно минаваме през това. По едно и също време. Проблемите са много и е трудно. Въпрос на избор е върху какво ще фокусира всеки вниманието си. Вирусите са заразни, както и паниката. Но любовта и вярата също. Предоставена ни е възможност да изберем. Но всичко важно си е тук с нас. Приятелствата, семейството, близките, вярата, любовта. Те няма да си тръгнат никога. Не и докато ние сме все още тук. От тази социална карантина определено ще излезем различни. Но докато в момента ни е отказано социалното, никой не ни е отнел духовното. Ние сами решаваме дали да изтръгнем надеждата от себе си и да я захвърлим. Оправданията и лошите мисли ги сътворяваме ние. Вдъхваме им живот и им преотстъпваме нашия собствен. Позволяваме им да се превърнат в нещо съществуващо. Понякога даже вярваме в съществуването им повече, отколкото в нашето собствено. Не бива повреме на тази изолация да храним страховете си. Нас не ни заобикалят четирите стени на нашия дом, а четирите стени на нашите собствени мисли, на нашия собствен свят. Всичко, което е сега, ще бъде "беше". Ще остане само спомен. Но връщането към самата нормалност, ще ни се стори ненормално. Надявам се, че ще обикнем това, което ни се струва незначително. Ако днес сме забравили как да се смеем, то в утрешния ден, когато всичко вече е приключило,  ще ни бъде припомнено. Скоро ще се видим и ще знаем, че ще продължаваме да се виждаме и следващия, и по-следващия път. Това не просто ще мине. То вече си заминава. Колкото и да остава до края, секундите си текат и никога не са си и помисляли да спират. Дали ще е утре, други ден или след няколко месеца, това време вече идва към нас и е невъзможно да бъде забавено. 

Както всички върхове в живота, които ни дават увереност, щастие и сила, така и спадовете се редуват с тях. И въпреки  че тези спадове изглеждат като нещо отчайващо и безнадеждно, те са просто замаскирани. Ако протегнем ръка към тях и се осмелим да отдръпнем маската, ще видим, че отдолу всъщност се крие това, от което наистина сме имали нужда в живота, за да открием своята сила и надежда. И може би точно тези спадове ни поддържат живи. Мястото, на което се намираме в момента,  е по-важно от всичките върхове, които сме покорявали вече. Сега е моментът да разберем истинския смисъл на думата търпение. Ако преди за нас е била просто поредица от букви и евентуално означаваща нещо, на което се гледа с досада, то вече тази дума е може би символ на надеждата. 

Светът със сигурност няма да е устроен вече по същия начин. Оставайки в домовете си, хората са успели да премислят много аспекти от живота си. Да преосмислят взаимоотношенията си с колегите, приятелите, познатите, семейството. Човек е надарен със способността да мисли. В много от случаите това е довело до нещастни събития. Но защо в този случай резултатът да не е положителен? Може светът след всичко това да стане по-топло място. А може и вече да е станал без дори да сме забелязали. Не само отношенията на хората да са се променили един към друг, а и тези на държавите. Стремежът към това да си помогнем, независимо от коя националност сме, ни сплотява. Ето пример за това: много държави, включително и България, веднага оказаха помощ на Италия, на чиито територии положението е най-тежко. 

Но хората, за съжаление, притежават свойството да забравят. За някои ще важи изразът "всяко чудо за три дни". В началото ще оценят, но после ще забравят. А доста често нещата, които се забравят, с времето напълно изчезват. Но какви жители на Земята ще сме ние, ако нямаме вяра? Та нали точно ние живеем на най-красивата планета, с най-добрите условия за живот в цялата галактика. 

В момента се случва нещо, меко казано, велико. Колкото и отчайваща да изглежда ситуацията,  трябва да си припомняме, че всъщност планетата се грижи за нас. Не всички го осъзнават в момента. Вселената обаче е решила, че за човечеството е дошло време, в което трябва да израстне духовно повече от всякога. Тази епидемия може би ни е изпратена точно преди да се случи нещо безвъзвратно. Нещо, което от екологична гледна точка не би било по нашите сили да възстановим. Аз вярвам, че трябва точно когато си мислим,че сме затънали до гуша, да спрем да се борим  с това, което не е по силите ни да променим, да застанем на едно място, да се огледаме и да си помислим какво наистина полезно можем да направим за себе си и за другите. И в този момент просто да започнем малко по малко да се измъкваме и издигаме от дъното, на което сме заседнали. Но всичко трябва да се прави постепенно. Не изведнъж. Защото на всеки е известно, че за хубавите и сигурни неща трябва време. И не е въпросът в това как ще гледаме изгрева на слънцето, когато всичко това приключи. Въпросът е как ще се почувстваме, какво ще изпитаме отвътре, когато всичко това е споделено, знаейки,  че сме свободни. Свободни от собствените си граници, в които сме се поставяли досега. 

Нека, особено ние, младите, да не съжаляваме, че в този момент сме лишени от приятелите, забавленията и приключенията на младостта. Те са си тук. Никъде не са отишли. Но когато вече сме свободни,  ще можем да се радваме на чара на това да си млад, много повече, отколкото щяхме, ако не бяхме преминали през всичко това. И всъщност всичко ще усещаме много по-интензивно. Всеки ден, дори под карантина е от значение. Ние все още живеем и все още сме хора.